Има хора, които преминават през живота вдъхновено, целеустремено, самоотвержено, като по изпъната струна.  Те оставят следи в душите, в сърцата, споменът за тях не угасва, той гори или тлее, но е винаги жив. Откриваме тези хора във всяка област на живота, във всяка прослойка, във всяка възраст. Техният пример не ни изгаря, не ни кара да се чувстваме нищожни, не събужда у нас недоверие в силите ни и в желанието за реализиране на целите ни. Той ни придружава, подкрепя ни, успокоява и прогонва страховете. Навсякъде можем да срещнем такива хора, но като че ли най-много са те сред учителите. Чрез тях най-лесно се намира път към умовете, това е професията, която най-често привлича тези, които търсят радостта, помагайки на другите да достигнат до нея. Пътя на учителя не е лек, както си го представяме всички преди да напуснем ученическата скамейка. Често той е за нас човек, който влиза в работния си кабинет, върши години наред една рутинна дейност, прибира се в дома си и оставя зад гърба си съдбите, с които работата му го е срещнала. А учителят работи с душите и умовете на своите учениции, с тези на родителите, доверили му най-скъпото си – своите деца. Той трябва да се синхронизира с фини инструменти – душите и умовете на колегите си, както става с инструментите в един оркестър, за да вървят заедно в една посока, с една цел, с една увереност : да подкрепят израстването на убедени в силите си хора, да им покажат средствата, с които те сами да изградят желания от тях живот.

С тези няколко думи описвайки едно съсловие, описах и един човек, една жена, една учителка, която посвети живота си на своите ученици и колеги, на града, който прие за свой. Както всеки човек и тя имаше недостатъци. Болезнено приемаше критиката, но обмисляше забележките. Търсеше съветите на всеки от работещите в училището и се съобразяваше с тях. Разбираемо е, че днес, отбелязвайки 100 годишнината от нейното раждане ще се спрем на това, което остави като добър пример и на заслугите ѝ за издигане на името на гимназията, за благоденствието на града.

Беше дългогодишен директор на гимназията, която тогава носеше името на Васил Левски. Когато я питаха какво работи винаги казваше: “учителка“. Функцията на директор беше за нея не цел в служебната ѝ кариера, а начин да реализира качествата си в интерес на училището и учениците. Говорим за Милка Кръстева, която посвети живота си на гимназията и на града, в който съдбата я бе довела. Родена в едно малко планинско село близо до Жеравна, с. Катунище, едва 6-годишна заминава в Сливен с по-големите си братя, за да получи добро образование. Истински възрожденци, родителите ѝ се стремят децата им преди всичко да са образовани, да се изучат, да следват мечтите си. Четиримата братя и двете сестри живеят заедно, грижат се всеки за себе си и за другите. Най-малката е Милка, но винаги се стреми да е наравно с по-големите : да учи и работи като тях. Годините са трудни, военни, но за нея образованието не е само необходимост да си осигуриш прехрана. За нея образованието е жизнена необходимост. Стремежът да разбере света, да проумее и овладее законите, които ръководят обществото я отвеждат до философския факултет на Софийския университет. След първата учебна година идеята за професията, която я привлича се избистря и тя се прехвърля в Историческия факултет на същия университет с цел да работи като учителка. Следването ѝ протича в разрушената от бомбардировки София, в сурови зими и трудни години, но независимо от това младостта и увереността, че всяка трудност има своя край ѝ помагат да завърши образованието си и да започне да преподава.

От 1946 година, през която завършва висшето си образование, Милка Кръстева е учителка по история в девическата гимназия в Карнобат, а през 1948 година е назначена за директор на същата. През 1950 год. се създава единно училище в Карнобат, чийто директор тя е до 1959 година. От 1960 до 1967 година е заместник директор на гимназия “Васил Левски“ с директор Димитър Йовчев. След неговото пенсиониране става директор на същата гимназия до 1977. По това време гимназия “Васил Левски“ е образцово училище в страната, посещавано често и сочено за пример на национално ниво. В него се открива първия в страната езиков кабинет : голяма новост за това време, когато дори езиковите гимназии не могат да се похвалят със същото. Още в първите години на учителстването си тя запалено работи с г-н Атанас Игнатиев Караиванов, също учител и основател на първата музейна сбирка в Карнобат прерастнала в исторически музей. По късно, вече като заместник- директор, устройва, поддържа и съхранява музейна и етнографска сбирка в кабинета по история, поддържа тясна връзка с уредниците на общинския музей.

Поощряването и признаването на качествата и труда на всички хора, работещи в гимназията и разбира се на учениците са основния ѝ стремеж, основната ѝ грижа. Рискува оставането си в гимназията, но защитава труда и успехите на ученици считани за “неблагонадеждни“.

Идеите ѝ за живота на гимназията, на учениците и учителите никога не се вместват в тесните граници на училището или града. Човек с поглед над хоризонта, тя не се спира пред организаторски трудности, не се страхува да поема рискове, търси и в повечето случаи намира средства, за да реализира идеите и амбициите на целия колектив. Така се провежда посещение на цялата гиманазия с влакова композиция до град Карлово, родното място на патрона на гимназията, екскурзия с кораб по Дунава до Галац, Измаил и Одеса…Когато отпуснатите средства не достигат, за да се подобри състоянието на сградата или да се окаже финансова помощ на ученици в неравностойна ситуация не се срамува да отправи молба до големите предприятия в града и общината.

Може би заради всичко това и заради справедливостта, която беше основната ѝ грижа и двигател, заради смелостта, с която преди да посочи грешките на другите, търсеше и признаваше собствените си грешки, има хора в града ни, които още помнят Милка Кръстева.

По всяко време хората са имали нужда от пример : от добрия да им посочи пътя и да им даде смелост, от лошия  – да не го повтарят. Разбираемо, че в тези особено трудни и неясни за страната ни дни и години имаме нужда от светлина, увереност в стойността на народа ни, но и на всеки един от нас, от тези, които са градили преди нас и с чието дело можем да се вдъхновяваме. Ако трябва да запомним нещо от Милка Кръстева то е увереността, че България и българите са имали и могат да имат значимо място в историята, че един град като Карнобат може и трябва с усилията на всички нас да бъде светъл, чист, привлекателен с културата и образованието си. На този най-светъл и най-български празник неслучайно си спомняме за хората, посветили живота си на просветата, на запазването на българщинатата и издигането на българската култура.

Честит празник на всички учители и ученици, с пожелания за здраве, за увереност в собствените сили, за удовлетворение от положения труд, за смели мечти и стремеж към осъществяването им.

 Честит светъл празник !

Категории: Uncategorized

0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *